Пърстенът на змията

Това е една снимка извадена от една книга, от която ще черпя нужната информация за да може да се получи, както аз искам. (снимката съм я умалила)
Пърстенът на змията 3196110F

За сега ще пусна само първа глава.

Глава 1
Свободна

Времето минаваше неусетно. За мен, то беше бавно и мъчително.
Цяла една година прекарах в болка и самота. Тогава тези чувства бяха моите приятели, които щяха да бъдат с мен и в бъдеще, без да ме предадат.
Ръцете ми постоянно бяха оковани с вериги, които ме контролираха, за да не полудея или да убия пазача, който ме охраняваше и ми носеше помията, която всички наричаха храна. За простосмъртните тази храна беше богата на витамини и въглехидрати, но за мен, тя представляваше просто една помия, от която ми ставаше лошо. Имах нужда от нещо друго, нещо, което щеше да ме направи много по-жива... Имах нужда от кръв. Тя щеше да съживи всяка една мъртва част от мен.
Но пък, нали точно това беше целта на моята бивша учителка, да ме предпази от самата мен като ме вкара в тази дупка. Странно, нали... Уж я беше грижа за мен, а ме изостави при първият възможен случай, както направиха и още много като нея.
За нея аз бях чудовище, изрод, от който тя се страхуваше. Преди да стана такава, се движех постоянно с нея и виждах как всеки път, щом чуеше думата „вампир”, се ужасяваше и потреперваше от страх. Точно заради това не идваше на посещения, беше я страх, че ще я нараня.
Малко хора знаеха, че съм вампир и това от една страна ме радваше. Не исках останалите ми приятели да идват при мен и да ме гледат с онзи поглед, който винаги казваше „съжалявам” или „не искам да съм чудовище като теб”. Повечето смятаха, че съм на мисии, в които рискувам живота си за да предпазя този на обикновените хора, за да могат те да живеят добре.
Всеки път, щом се замислях върху това, се разтрепервах от гняв. Исках да разкъсам веригите, които ме държаха и да изляза навън, да подишам свеж въздух, нищо, че дробовете ми вече не бяха същите, както преди, аз имах нужда да се разходя из улиците на родното си място. Да видя хора и да чуя гласовете им.
Чудех се кога ще изляза или по-точно, дали щяха изобщо някога да ме пуснат. Вече дори не можех да различавам нощта от деня. Нямаше дори един прозорец в килията ми. Дори не знаех дали слънчевата светлина ми вреди. Нямах възможност да разбера това, защото още щом пълните с отрова зъби на създателя ми се бяха впили в кожата ми, аз мигновено загубих съзнание и се събудих между четири пусти стени, и оставено до главата ми писмо от бившата ми учителка.
Времето, прекарано на това място, ми даде отлична възможност да си припомня миналото и да съставя план за новия ми живот. Знаех, че никога повече няма да мога да видя своите близки и приятели. Това преди ме ужасяваше, но сега това не беше проблем за мен. Вярно е, че беше изминала една година, от както не бях виждала никого, но сега не ме интересуваше особено. Някак вече се бях примирила с това. Знаех много добре какво ме очаква в бъдеще, но не знаех кога щеше да започне новият ми живот.
Чух стъпки да се приближават към моята любима метална врата, която ме разделяше от човешкият свят.
Беше доста добре заключена. Имаше едва пет скромни, но големи катинара, които бяха свързани с вериги, които обхождаха цялата врата.
Стъпките бяха някак неравномерни. Бързи и резки. Някой идваше.
Чух как пазачът ми ставаше от мястото си. Ушите ми долавяха два пулса. Единият бе спокоен, но в леко напрежение. Бях сигурна, че това е пулса на пазача, но другият... Той беше друга работа. Само по дишането разбрах, че е мъж. Доста тежко и на често изкарваше въздух от дробовете си. Сърцето му биеше бързо. А кръвта му... кипеше във вените. Нещо, което исках да вкуся. Изгарях да забия зъбите си в кожата му.
- Какво има? – чух как пазачът зададе въпрос към новодошлият. Това беше първият човек, който идваше на това място, откакто бях заключена. Единствено пазачът идваше и си отиваше, за да ми донесе човешка храна.
- Това е от шефката. – отговори му той, едва поемащ си дъх. Този глас ми се стори познат. Плътен и тежък. Беше донесъл нещо и това ме изнерви допълнително. Не знаех нито за какво е дошъл, нито какво ще последва.
- Разбирам. – чух пазачът да отговаря.
Само след миг чух веригите да дрънчат. Ключове, които се завъртаха и отключваха катинарите. Секунди по-късно вратата започна да се отваря със скърцащ звук, който оглуши цялото помещение.
Имаше запалена лампа от другата страна, която ме заслепи. Бях свикнала с тъмнината и това доста раздразни очите ми. Виждах две сенки и нищо повече.
Едната от тях започна да се приближава към мен с равномерни стъпки. Знаех, че този, който се приближаваше, го беше отчасти страх, но беше решен да дойде, каквото и да му коства това.
Ръцете ми бяха високо над главата, приковани към стената и с окови около китките. Бяха затегнати.
Държах главата си сведена надолу, защото светлината ме изгаряше, плюс това, нямах желание да разбирам заради кого бях раздразнена така.
Човекът се приближаваше значително много към мен. Чувах как ключовете дрънчаха в ръката му. Личеше си, че нарочно ги полюшва, наляво и надясно. Може би си мислеше, че така ще ме провокира да го погледна и да започна да го моля да ме освободи от това място, но в действителност не беше така. Това дрънчене ме изнервяше допълнително. Бях готова да скоча всеки един момент и да разкъсам плътта му.
- Я виж, виж ти. – този глас, наистина ми беше познат. Но сега, някак се беше променил. Усещах злобата в гласа му. – Ти наистина си станала чудовище, а? – нещо в мен се пречупи. Почувствах се така, сякаш ми бяха ударили доста силна плесница през лицето. „чудовище”, „чудовище”. Защо ме бе грижа, какво мислят човеците за мен? Аз в действителност бях чудовище, бях различна. Не заслужавах да живея, дори в това ново тяло. Не трябваше да ме е грижа, особено щом такава банка с топла кръв ми говореше. Изгарях от желание да погледна бъдещата си храна в очите, но не смеех заради светлината.
- Погледни ме. - заповяда ми той. Нямах желание да го поглеждам, а и не исках. – Погледни ме! – повтори той, но този път с повече злоба.
Когато не му се подчиних, той грубо хвана челюстта ми и повдигна главата ми нагоре. Стиснах очи, като отказвах да ги отворя.
- Отвори си очите и ме погледни! – не исках да го правя, защо ме принуждаваше. Проклех се вътрешно и започнах плахо да ги отварям.
Това беше първата ми среща с човек, откакто бях заключена и вместо да се радвам, че поне един се е сетил за мен, то аз се държах като малко дете в ясла. Бях инатлива и отказвах да направя това, което ми бе заповядано. Сигурна бях, че ще си изпатя заради наглост като тази.
В мига, щом отворих очите си, не бях сигурна дали сънувах или халюцинирах. Не можех да повярвам. Това беше той. Същият, какъвто го помнех. С рижава коса, чип нос, изящни скули и светлокестеняви очи. Беше по-големият ми брат.
Усетих как устните ми се извиват нагоре, но беше за кратко. Усетих как главата ми се наклони на една страна. Беше ме ударил. Това беше първият път, в който някой ме удряше, от както се бях променила. Мислех, че ще ме заболи, но не беше така. По-скоро бях изненадана от факта, че собствения ми брат ме удряше. Никога до сега не го беше правил, дори когато бях човек.
- Не смей да ме гледаш така. – каза през зъби той. Беше се надвесил над мен и бе готов да ме удари, поне още стотици пъти.
- Достатъчно. – чух пазачът. – Дошъл си за друго, а не да се гавриш с това нещо. – „нещо” беше ме нарекъл нещо. - Не си мисли, че не съм изпитвал желание и аз да го направя, но не това ми е работата. Приключвай по-бързо и се махай, вече съм гладен, а часът ми за вечеря отдавна мина.
Чух как брат ми пуфти от нежелание. Следващото нещо, което усетих, беше как ръцете ми бяха свободни и как паднаха отпуснати до тялото ми. Повдигнах глава, за да разбера какво точно се случваше. Дали наистина ме освобождаваха, и ако беше така, то тогава защо?
- Ставай. – каза брат ми. След като не дадох признак да съм го чула, той хвана лявата ми ръка и я издърпа рязко нагоре, докато краката ми не се закрепиха на земята. Толкова отдавна не бях се изправяла, че ми се струваше нереално.
Погледнах го объркано, а след това насочих погледа си към пазача, който ме охраняваше. Той само се обърна с гръб и тръгна в противоположна от нас посока.
Брат ми не чакаше покана, а започна да крачи след него. Не помръднах от мястото си, не знаех дали трябва да го последвам или да остана в килията си, но без оковаващите ме вериги.
Изведнъж брат ми спря и се обърна към мен, като ме изгледа доста презрително.
- Тръгвай. – отговори студено на въпросителния ми поглед. Не смеех да го попитам каквото и да е, не знаех защо, но ме беше страх от него. Това чувство ми беше не познато, сякаш никога до сега не го бях изпитвала. Нещо вътре в мен ми казваше да се нахвърля отгоре му и да изпия всичката му кръв, но вече не. Биещото ми сърце, казваше друго.
Несигурно закрачих след него. Нещо не беше наред с тялото ми и аз го осъзнавах отлично. Крачките, които правех не бяха реални, а някак странно съвършени. Всяка една крачка я чувствах, така сякаш се доближавах до нещо велико и доста вълнуващо.
Вървяхме по тъмен коридор, по който нямаше никакво осветление, дори една малка запалена свещ или лампа, нямаше нищо. Беше ми доста чудно как тези двамата виждаха накъде вървят, като за тях това беше сляпа зона, но не и за мен. Виждах всичко кристално ясно. Беше тихо, чуваха се единствено нашите стъпки и къркоренето на стомаха на пазача.
Странно е как прекарах цяла една година затворена на едно място като престъпник, който не е извършил нищо, но е затворен заради греховете на предшествениците си, без дори да успея да разбера името на пазача, който така стриктно ме охраняваше.
На всякъде, където стъпвахме имаше вода, в малко количество, но все пак вода. Беше ми чудно, от къде се е взема всичката тази вода, като тук нямаше никаква пролука, откъдето можеше да мине.
Докато вървяхме, минахме през няколко коридора. Беше си чист лабиринт. Не знаех нито накъде водят, нито дали има изход. На няколко пъти дочувах крясъци, но не знаех на кого са или по-точно, на какво.
Брат ми и пазачът нито веднъж не се обърнаха да ме проверят, дали не съм оголила зъбите си срещу тях. Дали ми имаха доверие... или просто ме изпитваха, за да проверят как ще се справя около човешките същества? В главата ми се въртях множество въпроси, на които не знаех дали съм способна да отговоря.
Внезапно спряхме. Ако не се бях заковала на секундата, щях да се блъсна в брат ми, а аз не исках още веднъж да виждам осеяното му с омраза към мен лице. Видях как пазачът протегна ръката си към тавана и изблъска нагоре една доста тежка плоча като я премести на страни. Ако не го бях видяла да го прави, никога нямаше да се сетя, че нагоре е пътя към изхода, пък и надали някой друг би се сетил. Доста добре го бяха измислили, но не знаех защо. Никога преди не бях идвала на такова място през целият ми човешки живот. Най-вероятно се намирахме под земята.
Какво ли криеха всички тези коридори?
В следващия миг пазачът вече го нямаше, беше се покатерил от другата страна на отвора.
- Ти ще си първа. Искам да съм сигурен, че няма да направиш нещо, което да постави мен или някой друг в опасност. – брат ми дори не ме гледаше. Говореше сякаш на отвора в тавана.
Изгледах го леко шашната, но въпреки това направих крачка в страни от него и поставих отстрани на отвора ръцете си. Набрах се, което за мен беше изключително лесно, и след по-малко от секунда бях от другата страна. Положението беше същото. Същият коридор, същите стени и същата онази вода намираща се върху пода. Абсолютно същата обстановка. Определено бяхме в лабиринт. Тук всеки можеше да се изгуби.
Изчаках го да се качи и отново тръгнах след него като малко послушно кученце, но с една малка разлика. Бях гладна. А тези двамата бяха идеалната ми храна. Не можех да стоя още гладна. Предела ми вече беше изчерпан още преди месеци. Брат или не, щях да го пресуша като нищо. Исках просто да се нахраня, толкова ли беше сложно.
След известно вървене отново спряхме, отново същата процедура. Изместване на плоча и отново клишираното изречение на брат ми. Това се повтори още два пъти. Определено бяхме под земята, но къде точно, не знаех. Не бих могла да се върна обратно в килията си, дори животът ми зависеше от това.
- Най-накрая. – рече пазачът. Личеше си, че това вървене му беше досадно. Не можех да повярвам, че е минавал всичкото това разстояние, само за да донесе храна на едно бленуващо за смърт чудовище.
Сигурно вървяхме в права линия около тридесет минути, докато не пристигнахме до една малка дървена врата. Беше толкова безобидна, че дори един мой лек натиск би я откачило от мижавите панти, които едва я придържаха.
Пазачът я бутна на вътре и премина от другата страна, след това брат ми, а на края и аз.
В мига щом прекрачих прага на вратата, ме обзе странно чувство. Беше някак различно. С новите неща, които бях придобила благодарение на новата си самоличност, можех да усетя множество биещи сърца и такива, които спираха. Чувството да се сблъскам с такива емоции беше вълнуващо. Нямах търпение за следващата доза изненада, която ми предстоеше.
В стаята, в която влязохме бе много по-различна от студените коридори, по които вървяхме. Тя бе широка, боядисана в свежо жълтеникав цвят, а по средата й имаше едно кафеникаво диванче и две тъмно-жълтеникави канапета, които заобикаляха една малка дървена масичка за кафе. Осветлението беше ярко и правеше оскъдните мебели, прекрасни.
Без много да се бавим прекосихме стаята почти на бегом. Явно не искаха да виждам всичко това, но нищо не можеха да направят.
Следващата зала беше шок за мен. В мига щом прекрачих прага на следващата незнайна стая, се вкамених за част от секундата.
Пред мен бяха толкова много познати лица, толкова много хора, които ми липсваха. Не знаех защо се бяха събрали всички. Гледаха ме и ме преценяваха. Виждах много и различни очи: раздразнени, съжаляващи, отвращаващи, отчайващи и неразбиращи.
Набързо преброих хората в малката зала и останах доста учудена, как все още не са се задушили. Беше тясно и можеше да се каже, че бяха един до друг. Стояха прави и напрегнати, очакващи нещо лошо да се случи всеки един момент.
Брат ми и пазача вече не бяха до мен, а се бяха присъединили към купчината туптящи сърца.
- Айви, добре ли си? – чух гласа на човека, които преди смятах за най-добър приятел. Джаред. Той не се беше променил. Лицето му беше абсолютно същото. И тези кристално, морско-сини очи, всеки път се губех в тях щом ги погледнех. Но сега виждах единствено съжаление и неприязън към мен. За да ме гледаше така означаваше само едно – той знаеше, че моето сърце вече не тупти от година. Точно и заради това не беше идвал да ме вижда. Той ме презираше, също като останалите в залата. Имаше и нещо странно в тях, не разбирах защо толкова се учудваха от факта, че той се интересуваше дали съм добре. Та нали всички знаеха какво съм. – Ранена ли си? Мисията не е ли минала успешно? – той май не знаеше. Защо продължаваше да ми говори така, сякаш все още съм една от тях. Нима не разбираше, че това ме убиваше още повече или може би го правеше нарочно. Дали искаше да ме види да страдам? Може би... жадуваше с усмивка на лице да ме убие.
След като не получи отговор, направи крачка към мен, но брат ми го спря.
- Не мърдай от мястото си! – заповяда му той. – Нека изчакаме шефката да дойде.
Очите на Джаред останаха объркани.
- Няма ли да ми отговориш? – в този миг не знаех дали това беше риторичен въпрос или не. Явно той наистина не знаеше в какво чудовище се е превърнала неговата най-добра приятелка.
- Питаш дали съм добре? Дали мисията е изпълнена успешно? – гласът ми... той, той беше променен. Не беше онзи леко треперещ гласец, който притежавах преди.
Не бях продумала и една думичка, откакто бях заключена. Дори, когато брат ми се появи, пак не казах нищо, а сега... сега се чувствах някак свободна да говоря.
Всички в залата ме гледаха уплаши от това, че бях казала нещо толкова нищожно. Явно си бяха мислили, че ще си стоя кротко и ще ги слушам, но аз нямах намерение да го правя. Щях да им покажа новата си същност, без да ги щадя.
- Нима вече си сляп? – чух се да казвам. На лицето ми се изписа надменна усмивка, а в гласа ми се усещаше подигравателна нотка. – На глупак ли се правиш, Джаред, или може би искаш да чуеш, как го произнасям гласно пред всички? Повярвай ми, аз няма да усетя нищо, но всички ще изтръпнат от това, което ще чуят. – лицето му пребледня. Явно наистина не знаеше какво съм. Реших да опростя нещата и да му кажа истината, която бяха скрили от него.
- Е, добре. Щом всички са решили да скрият това от теб, то тогава аз ще ти кажа. – замълчах за миг за да си поема въздух, от който нямах нужда, но в този момент една специфична миризма си направи път към носа ми. Беше непозната и някак странна, но приятна. Заради всичките тези хора, не можех да разбера на кого принадлежеше. Доста ми хареса. Бях сигурна, че щом разбера чия е, щях да впия жадно зъби в плътта му и щях да вкуся кръвта му. – Джаред, аз съм...
- ... вампир. – бях най-нагло прекъсната. Този, който ме беше прекъснал, го познавах отлично. Беше моята бивша учителка, Джейн. – Добре си ни дошла, Айви. – чух я да произнася името ми с лекота, сякаш никога не бях отсъствала.
Присвих очи, щом тя се доближи. Дългата й руса коса беше вързана високо на опашка и това откриваше лицето й. Не беше в нейн стил да го прави. Тя винаги носеше косата си спусната и това затрудняваше хората да я видят в целия й блясък.
Очите й – пъстри, излъчващи увереност, ме наблюдаваха с любопитство. Стройната й фигура не се беше променила, но личноста която си беше изградила с годините с оставаше същата. Лукава лисица, на която не можеше да й се има доверие.
Всички останали в стаята й направиха път, за да мине. Боже, ама тя наистина беше царица. Беше свикнала всичко да й се угажда и да става по нейните правила. Преди, когато бях все още човек, не я слушах, а правех каквото си исках. Сигурно сега си мислеше, че понеже съм низше същество, ще я търпя и ще й изпълнявам прищевките. Жалка е, защото се залъгваше и то доста. Исках само да останем сами и щях с голямо удоволствие да й прекърша малкото вратле.
- Ооо, ти се появи. – смехът ми не престана да се шири из малката зала.
- Не ми казвай, че не си щастлива да ме видиш. – ама тя... шегуваше се, нали?
- Да съм щастлива? – бях съсредоточила очите си върху нейните. – О, аз съм щастлива, но бих била и по-щастлива, ако пресуша тялото ти. – усетих как напрежението обхвана всички стоящи. Бяха готови да скочат и да ме убият. Джейн обаче, изобщо не се трогна от казаното. Явно бе свикнала със заплахи.
- Какво? – чух едва доловимият глас на Джаред. – Какво говориш, Айви? – той не можеше да понесе истината. Личеше си, че отричаше.
- Тя е чудовище, Джаред. – видях брат ми да го хваща за ръката, с цел да го успокои и да го накара да повярва, че всичко това е истина.
- Не! – извика Джаред и издърпа рязко ръката си от неговата. – Тя не е чудовище, тя е твоя сестра, Кевин! – гласът му ме прободе. Крещеше в лицето на брат ми и това доста ми харесваше. Исках всички те да страдат.
В този миг усмивката ми се изпари и се замени с доста раздразнена гримаса. Усетих как устата ми се изпълва със слюнка и как очите ми започват да парят. Сега вече, нямаше как да спра жаждата си. Това беше пределът ми. Явно ми беше необходимо, някой да ме раздразни за да отключи моята жажда. Това чувство беше същото като онова, когато брат ми ми удари шамар. Но това беше много по-различно. Съзнанието ми казваше единствено да сея разруха, да впивам зъби в жертвите си и най-вече, да изсмуквам всичката им жизненост.
Нещото, което следваше беше много просто. Само за секунда вече се намирах зад Джаред. Усетих как тялото му се вкаменява, усещайки моя студен дъх по врата си. Никой не беше в състояние да реагира навреме и това беше в моя полза.
Обвих ръце около него и ги затегнах като в менгеме. Погледнах към него и видях очите му, които вече не излъчваха онази жизненост, която така добре познавах, а тъкмо обратното. Те бяха уплашени и невярващи. Пронизваха ме. Точно, когато извадих на показ зъбите си и бях готова да ги забия във врата му, нещо ме удари толкова силно, че загубих съзнание.